IVO ANDRIC EX PONTO PDF

Дали ви се е случвало да ви отнемат всичко а какво ли от човека не може да се отнеме? Разнолики и много са Дали ви се е случвало някога, изхвърлени от релсите на живота, да кажете на катадневието сбогом и да литнете, носени от страшен вихър, уплашени като човек, който усеща, че му се изплъзва почвата под краката? Дали ви се е случвало да ви отнемат всичко — а какво ли от човека не може да се отнеме? На всички по широкия свят, които са страдали и страдат заради душата си и възвишените извечни копнежи, посвещавам тези страници, писал съм ги някога само за себе си, а днес ги изпращам до всички мои събратя по болка и надежда.

Author:Tugis Mizahn
Country:Solomon Islands
Language:English (Spanish)
Genre:History
Published (Last):28 July 2018
Pages:256
PDF File Size:16.55 Mb
ePub File Size:11.40 Mb
ISBN:950-1-43891-762-5
Downloads:96229
Price:Free* [*Free Regsitration Required]
Uploader:Tojora



Дали ви се е случвало да ви отнемат всичко а какво ли от човека не може да се отнеме? Разнолики и много са Дали ви се е случвало някога, изхвърлени от релсите на живота, да кажете на катадневието сбогом и да литнете, носени от страшен вихър, уплашени като човек, който усеща, че му се изплъзва почвата под краката? Дали ви се е случвало да ви отнемат всичко — а какво ли от човека не може да се отнеме?

На всички по широкия свят, които са страдали и страдат заради душата си и възвишените извечни копнежи, посвещавам тези страници, писал съм ги някога само за себе си, а днес ги изпращам до всички мои събратя по болка и надежда. Кой от щастливите и свободните знае какво нещо е самотата? Нямаше дори паяк, който да изпреде поне една нишка в самотата ми, а човекът, чиито стъпки чувах пред вратата, бе мой неприятел. Има една непозната формула, която определя съотношението между радостта и болката в нашия живот.

Страданието и грехът се допълват като калъпа и отливката. Животът ни връща само това, което даваме на другите. Често седя с часове и гледам студените есенни багри. Покоят на съдбата, която не може да бъде променена, се вледенява в душата ми и по лицето. Вятърът не ни носи като листа и горчивото щастие да летим не е самоцелна мисъл и стремеж. Ние не сме атоми на прахта, която лете из друмищата се издига безцелно към облаците, а съвсем малки частици от една безконечна мозайка, аз дори не съзирам смисъла, облика и измеренията й, но в нея, ето, съм намерил своето място и стоя набожно като в храм.

Но тук, зад веждите ми, щом затворя очи, живее цялото величие на живота и цялата красота на света. Всичко, което само е докоснало някога очите, устните и ръцете ми, всичко в съзнанието ми е живо и светло на тъмния фон на страданието.

Разкошът и красотата на живота живеят незаличимо в мене. Доблестта на човешката душа, от която не мога да се отрека, и смелостта, която душата насила отнема на тялото, ме съпровождат денем, докато слънцето властва.

Белият блясък, който Бог изсипва по света, залива очите ми. Килими, извезани от слънце и сенки. Огнен мирис има виното на живота. Сърцето ми бие под гърлото. За дълъг живот и голяма радост. Пътувайте и бродете, не оставайте с копнежа по бурно море, по полета, по гъсти гори! Богу е драго да види как животът ви е песен и танц! За живите и за тези, които са млади! За свободните чада е радостта на летните дни. Виж как някъде се люлеят клони — колко неспокойно е сърцето ми! Повечето хора са жалки създания.

Градят щастието си върху измами, а със зли очи гледат около себе си. Книгите са добри, дано и хората да са добри, но много по-приятно ми е да гледам как вали дъждът. В отношението ми към явленията в природата няма нищо от отношенията между хората, ни притеснение, ни съображения, ни дребнавост. Аз потъвам в тях и едновременно ги попивам в себе си.

Всеки гръм има ехо в мен, всяка тишина намира своето място в мен, както всички ветрове — своите поля и всички мъгли — своите проходи. Тежат ми хората с тяхната суровост и подлост, ветровете са мои приятели, фъртуните — мои радости, слънчевата жега — моя наслада, глухите студени утрини — мои най-тържествени мигове. Толкова тежко се живее, толкова кратко се живее, а почти половината от нашия тежък и кратък живот минава в омраза и раздори.

Ох, угасете омразата! Хората са ни нужни и без опрощение не може да се живее. Всички хора са ми много необходими. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще свали шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае вечен покой и лека пръст, когато ме понесат към някои гробища.

Вечен покой! Колко добро, велико и красиво е това пожелание! О, незнайни добри човече, благодаря ти за твоето пожелание. Живейте и се борете както най-добре умеете, молете се на Бога и обичайте цялата природа, ала най-много любов, внимание и съчувствие оставете за хората, за своите клети братя, чийто живот е временен сноп светлина между две безкрайности.

Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни. Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.

В началото може би е имало и други мотиви, но днес главният е страхът. От страх хората са зли, сурови и подли, от страх са щедри, дори и добри. О Боже, ти, който знаеш всичко, няма защо да крия, че понякога се обръщам към тебе с нечистия земен език.

Казвам: О, Боже, защо си ми дал сърце, което непрекъснато ме тегли към далечината и прелестта на непознати земи? Защо си отредил така, че моето щастие да е винаги там, където мен ме няма? За какво ми е тази мъчителна дарба: да обичам разкоша, насладата и промяната? За какво ; вечният огън на неспокойното ми сърце? За какво са възторзите, за които човек се разкайва и отмъщава? О, Боже, за какво е цялата мъка на вечно жадния и вечно будния аз? Все още са ми приятни нощите и нощните скитания.

Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва! Мечтая за доброта без граници, с която бих искал да обсипя някого, с която бих искал и мен някой да обсипе.

Мечтая, а съм сам. Защо не погледнеш над земята и над себе си? Защо си мислиш, че трябва с пръсти да пипнеш щастието? Защо никога не излезеш извън себе си? Защо живееш недостойно, страхувайки се и изтръпвайки пред жалките блага, които животът презрително ти подхвърля? Защо нямаш спокойна нощ, нито радостен ден? Защо си прикован и безпомощен? Защо си грешен? Така говореше с мен душата ми тая нощ, когато дъждът затихна. Нека не ти е мъчно за самотата и мълчанието, които царят около теб.

Може би съдбата е намислила за теб нещо добро, може би това е нечия стара молитва, която те заобикаля с тишина като защита, може би в твоето мълчание лежат заровени слова, които носят вълнение и нещастие. О, колко пъти съм се връщал в къщи потресен, раздразнен от разговорите и погледите, обиден, огорчен, с ограбено сърце и разплакана душа, със съмнение в любовта, в приятелството, във всички чувства, които хората разменят помежду си!

О, тези много хора, с които всъщност нищо не ме свързва! Кажете ми къде има любов? Кажете ми къде да избягам от злото, кажете къде да се скрия от омразата? Омразата е около мен като отражението около пламъка.

Има ли Място за душата под звездите? Има ли светъл миг на отмора? Има ли чисто и високо място, където не стига ужасът на земята? Жал ми е за човека. Каквото и да предприема, от мъката си не мога да се освободя; няма заминаване и няма връщане, защото тя е всякога под мене, както безкрайният океан под уморената птица.

И все пак, докато имам дъх, топя ледените цветя по прозорците си, защото имам душа, която не може да не се надява. И под стотици затворнически свечерявания ще запазя светлите предели, в които моята надежда напъпва. За какво ни е този живот от петдесет години една от друга по-тежки! Недейте да треперите като че светът е студена и празна стая, никога, никога не крийте душите си, защото прекрасно и необяснимо е възкръсването на истините.

Все едно е коя е вашата истина; главното е да я пренесете през живота като светиня и да не изневерите никога на душата си. Моите мисли таят красотата на целия свят. Несбъднатият блян стана съдържание на живота ми. И така дните си минават, но в часа на смъртта ще мога да посоча своя копнеж като нещо единствено велико, истинско и красиво в моя живот.

Има нещо, което кара дори най-силните духом да положат поне веднъж душата си в чужди ръце и да играят va banque. Има нещо, което ни тласка към този страшен риск да играем с вероятност, която е повече от вероятността, че ще ни се присмеят, че ще затворим в себе си ранената душа и ще загубим приятеля. Странно е, че всички грешки свършват еднакво, че винаги ги повтаряме и продължаваме с нови надежди.

Цяла нощ хапем устни, хълцаме във възглавницата с безпомощен гняв и твърдо се заклеваме да останем самотни, а щом съмне, поднасяме душата си като нежен балон от цъфнало глухарче на насрещните ветрове на живота и те го ронят и разнасят. Ала който спаси само едно малко пухче и го внесе на завет, той е спасил цялата си душа. Това е горчива работа, но който не обръща нежното цвете на душата си към ветровете на изпитанията, дори цялото да го спаси и да го пренесе докрай, той не може да почувства, че изобщо някога го е имал.

Дай ми този ден каменно сърце, което не знае какво е съчувствие, което няма да се поддаде на слабостта и няма да отстъпи пред ударите. Дай ми в този ден твърда и горда душа, та никой да не види ни мигновената ми нежност, ни вечната ми болка.

Дай ми стоманено тяло без страсти и желания, за да мога от утрото до нощта да остана в своята непомътена самота, да не искам нищо от хората и нищо да не трябва да им давам.

Боже, не презирай молитвата на гордия, измъчен грешник! Самият факт, че живея, ми дарява спокойна радост. Изпитвам голяма любов към хората, към техните дела, към щастието и нещастието, греха и страстта и цялата болка, която те носят, към борбите и залитанията, заблудите и страданията, и жертвите, към всичко човешко на тази планета.

Изпитвам мигновено, ала неописуемо щастие, че и аз пия капка от непресъхващия извор на човешката радост, че за миг и аз понасям частица от големия кръст, който човечеството носи.

KRYSTALOGRAFIA I CHEMIA STRUKTURALNA PDF

Ivo Andrić - Ex Ponto, Nemiri, Lirika

Prepisano iz svezaka na blog - Omiljeni Citati. Tvrda nemilosna zemlja. Kud sam ja sve lutao! Oholost me je nosila kao vjetar.

IL BUON SENSO HOLBACH PDF

IVO ANDRIĆ SABRANA DELA 1981 EX PONTO,NEMIRI,LIRIKA

.

Related Articles